За да те има и след теб дори...

50 години от смъртта на Веселин Ханчев

Етикет | 2016-11-04

Веселин Ханчев си отива от този свят на 4 ноември 1966 година. Днес се навършват 50 години от смъртта му.

Той е роден на 4 април 1919 година в Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет (1941). Участвува във II световна война (1944-45), Литературен уредник (1938-43) във в. "Литературен глас", началник на Отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург в Народната опера (1949-51) и в Сатиричния театър в София. Редактор (от 1958) в сп. "Пламък" и в Българска кинематография. Съветник по културните въпроси в посолството на България във Варшава (1962-64) и Париж (1964-66).

Работилница за отличници „Етикет“ публикува някои от вечните му му стихове.

Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

***

Из „Стихове в паласките“

Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти.Не знаеш ти какво са
залповете, грозното "ура".
Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината.Нани - на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина.

***

Присъда

За да живея,
трябва непрестанно
по нещо да умира в мен самия.

Осъждам ви на смърт
чрез неприязън
приятелства,
в бедата уязвими,
познанства,
край душата ми събрани,
неканени на нейната трапеза.

Осъждам ви на смърт
чрез равнодушие,
измамни
и примамливи желания,
създадени от мен
големи робства
пред малки хора
и пред малки цели.

Осъждам ви на смърт
чрез недоверие,
лъжи,
в които вярвам доверчиво,
слънца от станиол
които вземам
за истински слънца на хоризонта.

Осъждам ви на смърт,
за да живея.

***

Посвещение

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.