Безнадеждни са моите думи...

131 години от рождението на Николай Лилиев

Етикет | 2016-05-26

Нежният лирик Николай Лилиев е роден на 26 май 1885 година. Днес се навършват 131 години от рождението му. От началото на века до войните той е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.

Поезията на Лилиев, чието истинско име е Николай Михайлов Попиванов, е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.

Работилница за отличници „Етикет“ избра някои от най-нежните му стихове:

Кому се усмихваш, любов?
Сред тия замислени степи
мечтите ни вече са слепи,
словата ни гаснат без зов.

Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.

Под ниския бронзов покров
посрещат ни голите клони,
и злобна вихрушка ни гони.
Кому се отдаваш, любов?

***
Нощта ще ни изплаче свойте тайни,
денят ще ни целуне като брат
и ние с тебе, две души незнайни,
ще полетим в незнаен свят.

Пред наший път светкавици ще минат,
изгубени по техните следи,
сред небесата вечни ще застинат
душите ни като звезди.

Загледани в далечните предели,
где гасне бавно затъмнена шир,
душите ни, мечти безплътнобели,
облъхвани от светъл мир,

сред свят покой, безпаметни ще питат:
кои са тия призрачни земи,
где вихрите крила бездомни сплитат
и като дъжд скръбта ръми?

***
Пред очите ни гаснат сияния
и в нощта на безсънни мъгли
връхлетяват ни тъмни страдания
и раняват ни люти стрели.

Ний блуждаем далечни, изгубени
в безсърдечния кръг на скръбта,
и напразно в живота сме влюбени,
и напразно зовем към света.

Сред безумните слънчеви блясъци
две безшумно погасли звезди,
нам са чужди безплодните крясъци
на безплодната жажда: бъди!

Отбелязани с кобно безсилие,
ний блуждаем далечни, без път,
и душите ни, сребърни лилии,
запокитени в мрака трептят.

***
Безнадеждни са моите думи,
безнадеждна е мойта любов,
моя стих е лъча на безумие,
мойта песен е горестен зов.

В самотата на морната утрин
гасне моята мъртва звезда
и душата ми, трепетна лютня,
безприютна трепти и ридай.

***
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!

Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.

В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!