Всяка радост е бременна с мъка...

86 години от рождението на Пеньо Пенев

Етикет | 2016-05-07

Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Днес се навършват 86 години от рождението му.

Творецът, който остава в паметта на хората, като „Поетът с ватенката“ още в трети клас започва своите поетични опити, а като ученик в севлиевската гимназия "Цвятко Танев" продължава със злободневки, агитки и стихове. Пак там се изявява и като превъзходен рецитатор

Завършва гимназия в Севлиево и от 1949 година работи като строител и журналист в Димитровград. През 1950 година постъпва на работа във вестник "Стършел", а през 1958 година става кореспондент на вестник "Литературен фронт" от Димитровград. Приживе издава само една стихосбирка - "Добро утро, хора!" (1956). По-важни негови книги са "Добро утро, хора!" (1956), "Ние от двадесети век" (1959), "Стихотворения" (1960; 1962), "Когато се наливаха основите" (1965), "Дни на проверка. Поема" (1969), "За вас, потомци. Стихотворения" (1969), "Дни върху приклада. Войнишки дневник в стихове и писма" (1972).

На 27 април 1959 година се самоубива, като поглъща смъртоносна доза веронал.

Работилница за отличници „Етикет“ публикува стихотворението му „Пътека“.

ПЪТЕКА
Ззалез кърви над гората
“като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка – и ето го края! –
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих –
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш – така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. –
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори – догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти – прецъфтява,
туй, което се ражда – умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

… Догорелият ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…