Дори когато е висок, самотният човек е малък...

На 14 август е роден Борис Христов

Етикет | 2020-08-14

Борис Христов е роден на 14 август 1945 година в Крапец, Пернишко. Днес поетът, белетрист и сценарист става на 75 години.

Работилница за отличници „Етикет“ припомня някои от вдъхновяващите му стихове.

ЖЕНАТА МАРИЯ
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже".

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже".
***
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
***
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.

Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,
пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;

покани на вечеря поета - напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;

дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
***
СПОМЕН ЗА ЖИВОТА
Да лежиш под земята и да си спомняш живота -
ситите обеди и вечерите на двора лениви
или пък неделите зимни, когато в леглото
вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.

Да си спомняш как подир твоята смърт се събраха
роднините скарани и припадаха в кухнята,
как през града те понесоха после твоите братя
с бавния ход на градската духова музика.

Да лежиш под земята и да чуваш как в твоите кости
работи водата. Но да бъдеш щастлив за това, че
една братовчедка далечна е дошла да опоска
тревата наоколо и за теб да поплаче.

А жената, в която безумно си вярвал до края,
да отваря вратата за други, защото това е човешко.
И да стига в ухото ти шепот от вашата стая -
безсилен да слушаш тяхното дишане тежко.

Да гърмят върху теб като бъчви опразнени дните,
а в неделя отново любимата твоето име да шепне.
И да бъде наоколо оранжево от гърдите й -
от тия два портокала, кръгли и смеещи се.
***
КОНЧЕ МОЕ
Добре живяхме, конче мое, но живота
за малко ни е даден - само да извикаш.
И днес ще трябва да се разделим, защото
очите ти се свършиха, нозете се изтриха.

Летеше твоят шал - препускаше душата
и подир тебе аз - едно сърце двуного...
А щом угаснеше деня, заспивахме в тревата,
избягали от хората, забравени от бога.

Но вятърът отново рог надува -
не знаехме юзда, не знаехме камшик какво е.
Целувам черния ти белег... и белия целувам -
нима ще ме оставиш, конче мое.

Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам - да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето - сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.

Но тръгваш ти - звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.