Дядо Славейков спасен на косъм при раждането

На 17 ноември отбелязваме 188 години от рождението му

Етикет | 2015-11-17

Малкоизвестен факт е, че големият български поет, публицист, фолклорист и политик – Петко Рачов Славейков, оцелява по чудо по време на раждането си. Той идва на бял свят на 17 ноември 1827 година във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира по време на раждането, а самият той е на косъм от смъртта. Петко Славейков е баща осем деца, сред които и поетът Пенчо Славейков.

Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е от Пиринско. Заради убийството на турчин е принуден да избяга и се преселва във Велико Търново. Бащата на Петко Славейков също е наречен Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда

славеи, които го впечатляват

дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.

Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна, Свищов и Преображенския манастир. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История слабянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература.

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове, включително и в първото класно училище в Елена и му

дава името Даскалоливницата

подобно на свещоливница, място където се леят даскали.

Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна , заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да

редактира българския превод на Библията

(на източно българско наречие) от Българското библейско дружество, наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, чийто цялостен превод бил отпечатан през 1871 г. в Цариград. Там Славейков издава вестник „Гайда“ (1863-1867), вестник „Македония“ (1866-1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871) и др.

Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковната борба и става един от ръководителите ѝ. През 1873 г. създава известната поема „Зворът на Белоногата“.

След пътуване до Македония, през 1874 г. Петко Славейков участва в основаването на

българска гимназия в Одрин

където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876), и за кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става

свидетел на Шипченската победа

и ги придружава до Сан Стефано.

И в оригиналните, и в подражателните си творби Славейков доразвива българския език. Освен поет, писател и журналист, Петко Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници. Проявява се като географ, историк и меморист. Пише под множество псевдоними.

През 1875 г. Славейков става дописен, а през 1884 г. - почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките (БАН).

След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Той е председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875